Базисния страх от смъртта
Тези дни се навършва една година от смъртта на скъп колега, човек който остави много светла диря след себе си. Споделям с вас моите разсъждения относно нейно величество Смъртта.
Тъгата е една много често нежелана гостенка, която обаче идва да ни каже нещо много, много важно. А именно, че сме загубили нещо много ценно. Как бихме скърбели за нещо незначително!?!
Ние имаме способността да привикваме с всичко хубаво – с добри връзки, комфортен дом, добри приятелства, родители, роднини, прегръдката на детето, усмивката на добър човек. И забравяме да благодарим за това колко благодат се излива ежедневно в живота ни.
Колко малко се отдава на страданието и как само се гони то. И колко често в молитвите си молим Бога да ни праща само здраве, благополучие и успех. Да, но светът не работи така. Страданието е част от нашия живот и може би най-сигурната част. Та нали чрез болката израстваме, та нали тя е мерило за ценното, което сме имали в живота си.
Много често, когато загубим близък човек се поглеждаме очи в очи със собствената ни смърт – този базисен страх. И знаете ли – отношението ни към смъртта определя и начина по който живеем. Тя може да е много плашеща, а може да бъде и онзи фар, който да ни мотивира да действаме – да творим, да обичаме, да пътуваме и да тичаме в топлата пролетна трева.
Лудата надпревара със смъртта, която наблюдаваме всеки ден приема каква ли не форма – от крайното спазване на здравословен начин на живот, непрестанния спорт, поддържането на физическата красота до другата крайност – на зависимости, постоянно търсене на удоволствия, нездравословен живот, рисково поведение, агресия и депресия. И по отношение на здравословния начин на живот трябва да има умереност.
Страхът от смъртта в повечето случаи е неосъзнат и се маскира под какви ли не форми. Ето само мъничка част от тях:
Работохолизмът:
„Те са се лишили от „опиума“ на „любовта“, респ. от неделната суетня – онази суетня, която трябва да заглуши вътрешната пустота. От нея обаче се нуждае човекът, който е само работещ и нищо повече от работещ. Защото в неделя, когато темпото от работната седмица спада, се оголва безсмислието на ежедневието в големия град.“ – Из „Лекарят и душата“- Виктор Франкъл
Постоянната упойка на работата. Лъжливото усещане, че чрез много работа човекът се развива, движи се напред, прави нещо съществено в живота си, нещо наистина ценно. Този патологичен начин за справяне със смъртта е източник на все по-голяма тревожност и отдалечава човека от смисъла, от любовта и от духовните ценности – от вярата, надеждата, от красотата и от истинското. От срещата с другия, от възможността тихо да чуем вътрешната ни тишина и уникалност.
Тук живеенето се принизява до нивото на правене постоянно на нещо. Незачитането на собствената си същност при работохолиците води и до незачитане на човешкото у другите и често прераства в тормоз.
Егоизмът:
„Бих искал да ви задам следния въпрос: кои сте вие? Какви са вашите ценности? Ако днес настъпи последният ден от живота ви, как ще ви запомнят хората? Като човек, който се отдава, или като човек, който получава? Като щедър човек или като егоист?“ – Ник Вуйчич – Из „Живот без ограничения“
Егоизмът е противоположността на любовта, на онова усещане за смисъл, за единство с всичко, с вечността. Егоистът вярва в собствената си стойност, която преобладава над стойността на всички останали. Очаква да бъде обичан, обгрижван, подкрепян без обаче да чувства необходимост за споделяне и подкрепа към другите. Проблемът се задълбочава от постоянната хиперрефлексия, от натрапливо самонаблюдение –
„Ще получа ли всичко, което заслужавам?, Ще избегна ли страданието и смъртта? Ще бъда ли над другите? Ще властвам ли и ще бъда ли добре?.
Притежанието:
В своята книга „Да се взреш в слънцето“ Ървин Ялом пише, че трупането на богатство е като пиенето на морска вода. Колкото повече пиеш, толкова повече ожадняваш. Колкото повече човек трупа, толкова повече желае да притежава, но в крайна сметка вещите започват да владеят хората, а не обратно. От Логотерапията знаем, че трупането на богатство не означава, че човек е, а просто, че притежава. Разликата е от тук до небето.
Виктор Франкъл пише, че нито едно притежание
„Не може да задоволи най-човешката от всички човешки потребности – потребността от смисъл.“ – Из „Когато има за какво да живееш“. В крайна сметка пред смъртта всички сме равни – и онези с малката къща и онези с огромните палати.
Волята за власт:
Когато поредният пълководец е влизал победоносно в Рим, увенчан с лаври за блестящите си победи, специално назначен раб е нашепвал в ухото му Memento mori „Помни, че си смъртен“, за да не се възгордява прекалено.
Патологичен начин за справяне с тревожността от смъртта е и желанието за разширяване на Аз-а колкото се може повече, чрез упражняването на власт. Този невротичен подход води до все по-голямо отдалечаване от смисъла и приближаване към контрола. До все по-голямо неразбиране на базисното доверие и заместването му с контрол – към себе си, към хората, към живота. Тук смисълът е заместен от агресия, от желание да принесем в жертва някой друг, а не собствената ни уязвимост.
Удоволствието:
„В крайна сметка обаче волята за удоволствие се оказва противоречива в самата си същност. Защото колкото по-усърдно преследваме удоволствието, толкова повече се отдалечаваме от него. Колкото повече го превръщаме в главна и единствена цел на всичките си стремежи, толкова по-невъзможно става то.“ – Виктор Франкъл – Из „Лекарят и душата“
Моделът на съвременните потребителски общества – избягване на страданието на всяка цена и заместването му с пряко, колкото се може по-бързо и силно удоволствие.
Но колкото и да расте удоволствието, рано или късно падането е неизбежно и конфронтацията със смъртта ще се случи. Защото не рядко именно удоволствието приближава човека към неговата собствена смърт, а не страданието. Безразборните сексуални контакти могат да бъдат източник на редица заболявания, употребата на психо-активни вещества да предизвикват редица психични и физически болести и така до безкрай.
Депресията:
Where there’s life, there’s hope” (Където има живот, има надежда) – Стивън Хокинг
„Авангардът на атаката срещу депресията трябва да бъдат мерките за здравословен начин на живот.“ – Д-р Нийл Недли – Из „Изход от депресията“.
Когато сме фрустрирани, това е един чудесен източник на сила. Фрустрацията има функцията да апелира. Но когато апелът не бъде чут – идва депресията.
Но то е там, слънцето зад облаците на депресията, както Франкъл отбелязва. И тук отново освен свободата на преден план излиза и отговорността. За свободата да паднем духом и телом, но и за отговорността към семейството, към децата, към задачата, която чака единствено и само нас. За правенето на малки стъпки за промяна на начина на живот и за справяне с депресията. И точно тези малки стъпки ще определят какъв ще бъде накрая животът на всеки един човек.
Страховете:
„Не му позволявай да застане между теб и мечтите ти. Отнасяй се със страха като с димен детектор. Обръщай внимание, когато се задейства – оглеждай се наоколо, за да разбереш дали има действителна опасност, или алармата се е задействала напразно. Ако опасността не съществува, забрави за страха и гледай напред.“
Има една много популярна притча в която се разказва, че Смъртта се появила пред дверите на един град и казала на пазача, че идва за 100 човека. Когато си тръгнала на сутринта пазачът с недоумение я попитал защо е взела 1000, а не 100, както е обещала. Смъртта отговорила, че е взела точно 100 – останалите 900 ги е взел страха.
„Макар че физическата природа на смъртта разрушава човека, идеята за нея го спасява.“ – Ървин Ялом – из Да се взреш в слънцето.
Важно е да помним, че сме смъртни, за да можем да изпълним задачата на мига. Защото онова, което можем да извършим днес, утре вече може да е невъзможно. И тук ще цитирам думите на Виктор Юго, който казва, че в очите на младежа има огън, а в очите на стареца трябва да има светлина.
Всеки пропуснат момент е загубен за винаги. Всяка реализирана мечта е скътана на сигурно място в миналото. Единствено през свободата и отговорността можем да приемем смъртта като възможност да реализираме своето битие, да реализираме себе си така както Бог ни е замислил.
Само ние можем да решим как да отговорим на живота в постоянния ни диалог с него. В крайна сметка свободата ни учи Франкъл е в това ние да изберем отговорите, които за винаги ще бъдат записани както в нашата собствена книга, така и в книгата на Живота.
И накрая с огромна усмивка ще цитирам думите на Уди Алън, който казва
„Не се боя от смъртта. Просто не искам да съм там, когато тя се случи.“